Оцелялата от асансьора-убиец Мария: Обещах на сина си да живея

Оцелялата при зловещия инцидент на 19 август Мария разказа, единствено пред камерата на Нова, за ужаса в асаньорната шахта.

До пристигането на Спешна помощ втората жена – Цветелина Радунчева, е издъхнала върху тялото на падналата Мария. Как оцеля прекаралата няколко дни в кома и преживяла няколко животоспасяващи операции.

Във фаталната сутрин Мария тръгнала на работа. Запознава се със своята съседка в асаньора. Секунди по-късно това ще се окаже първата им и единствена среща.

„Влязохме, затворихме вратата на асансьора и натиснахме копчето. Той тръгна, но мина само през нашия етаж и след това започна да пада. Сетих се, че трябва да клекна. Опитах да накарам и жената да клекне, но тя се беше паникьосала, успя да каже само: „Леле, какво става”. В това време асаньорът се блъскаше в стените и хвърчаха трески и падна с гръм и трясък и си поех въздух, на третия път успях и започнах да викам”, разказва Мария Ваклинова.

Първи чуват съседите. Мария губи представа за време, а по-късно и съзнание. Бори се за всеки дъх.

„Всичко си спомням до скенера. Не можеха да отворят вратата, рязаха я с резачка, след това с флекс отрязаха решетката и първо извадиха нея, защото тя беше паднала върху лявата ми страна. Извадиха ме и мен, помня и линейката, даже как ми отрязаха дрехите помня, всичко помня до скенера”, обяснява още Мария.

„Беше докарана с много травми. В доста неприятно, ненормално състояние постъпи при нас в болницата - с контузия на мозъка, разкъсвания на далака, което се наложи оперативно премахване, зашиване на черния дроб и импланти в гръбнака. Тя имаше и контузия на бял дроб. Но вече сме спокойни, че бъдещият живот ще бъде добре за нея”, обяснява д-р Петър Марков – завеждащ КАИЛ в УМБАЛ „Света Анна”.

С идването в съзнание връхлитат и мислите.

„Съжалявам за тази жена, че не е оживяла, бях я хванала за ръката, всъщност ние се возехме, аз бях с лице към решетката, а тя към таблото отляво… Така сме седяли, исках да й кажа "клекнете", не знам дали съм успяла. Но аз успях да клекна”, спомня си Мария Ваклинова.
Секунди безумие, смърт и… болка. А завръщането от ръба и осъзнаването в болницата започва с категоричното:

„Много е хубаво да се живее. Благодаря и на този ангел, който ме е пазил, и на лекарите, които са ме събрали, на приятелите, които всеки ден са отвън и които са взели решение, че не трябва да съм и нвалид и че трябва да се случи това, което трябва да се случи. Няма да съм инвалид, надявам се да няма никакви усложнения. Човек се научава да ходи и с патерици”, категорична е Мария Ваклинова.

А как се преодолява споменът за асаньора-ковчег? По чиста случайност в него не са се намирали децата на Мария.

„Първите дни, като си затворих очите и винаги падах. Пия някакви хапчета, това можеш да го изрежеш… защото, за да не рева, защото аз много се вълнувам и така… окей е, но първите дни беше страшно и сестрите в реанимация помнят кък първите дни съм викала, че е страшно и съм викала да ме извадят”, обяснява тя.

"Аз по принцип не се страхувам досега от асансьори, защото си мисля, че хората са измислили техниката, за да им служи безотговорно. Всеки можеше да е на моето място, има деца. Имаше една лепенка в асансьора, на която пишеше, че 2012 г. е правена последна профилактика - черта след 2015 г. Тя е до таблото и си викам: „Толкова време как ще изкара този асансьор без профилактика. Не може така. Щом нещо трябва да служи на човека, то трябва да му служи полезно”, разказва Мария Ваклинова.

Адвокати вече помагат на Мария за изясняването на причините за инцидента. Приятелите й организираха кампания – мисията „Мария” за набирането на средства за рехабилитацията й.

„Ще трябва да започна да мърдам като теб, като всички останали, аз го искам. Ще има рехабилитация, самичка няма как да се справя. Мисля си, че не съм се срещнала със смъртта си този път. Не знам какво разказват хората, но аз съм си била жива, не знам какво съм си мислила, да не те стига това, което си мислят майките, за себе си никога не съм се притеснявала. Няколко седмици преди да падне проклетият асансьор малкият ми син ме попита: „Мамо, ако стане нещо с теб? Какво ще правим?". Аз знам, че се страхува да не ми се случи нещо и аз винаги успокоявам - аз ще живея… и докато чаках тези хора да ме извадят, си казвах: „Нищо няма да ми се случи, обещала съм на Калоян нищо да не ми се случи”.

Повече по темата гледайте във видеото.